В търсене на смисъла

 

В търсене на смисъла

 

Скапаният Смисъл може да се крие навсякъде. Иди го търси, като се свре някъде. В някоя чашка кафе, при някой мухлясъл старец, който проси на улицата. Толкова дълго го търсиш, че накрая казваш: “А бе, що го търся тоя Смисъл?” Надяваш се… След време пак ще го търсиш. Пък ако намериш тоя скапан смисъл, к’во? И няма да има “к’во”. И си казваш: “Що въобще има смисъл?” или – “Има ли смисъл?” Така че гледай да хванеш влака и… докъдето стигнеш. А ти, естествено, доникъде няма да стигнеш, щото тоя глад…

Ще идеш на планина. Там, казват, се криел Смисълът. Ала и там е пълно с пътечки. Не можеш се успокои. Трябва да обходиш всички пътечки – открай до край. Да, приятно ти е. Далеч от цивилизацията. Но… пътят надолу е по-голям. Там продават най-различни лакомства. Лакомства, лакомства…. Главата ти забучава, влече те и се поддаваш… И си казваш: “Покрай т’ва нещо изтървах Смисъла.” А Смисълът, кой го знае къде е, мие си краката и си пише стихчета – по звездите, по земята, в морето, в мозъците на хората…

“Попитай вятъра” – съветват те мислите. Не мога! Не мога, не мога… Дали наистина не можеш? А? Признай си! Признай си, де! Някаква пътечка те отвежда при дълбока пропаст. Долу тъмнее синьото петно на езеро. “Хе-ей, Братко вятър, къде е Смисълът?” И ехото лениво отговаря: “Смисълът, Смисълът….Смисълът, Смисълът….” “Да скоча ли?” И ехото отговаря: “Скочи, скочи, скочи!” И ето, нови светове блясват и изчезват зад хоризонта на невидимото. Скачаш. Да ето го Смисъла! Летиш. Вятърът шепне нещо в ушите ти, но не разбираш какво. Вода, вятър, пустиня. Камбанен звън. Изправяш се. Цари полумрак. Очите ти са насълзени. Някъде горе хорът репетира. “Храмът е затворен” – кънти гласът на оплешивелия дядка, приближаващ се към теб. Тръгваш към изхода. Студеният въздух те лъхва. Спираш, за да се приспособиш към новата температура. Гладен си. В главата ти затракват колелата на влака. С бясна скорост. Не, няма Смисъл! Не, пак избяга Смисълът. Не, пак избяга от Смисъла…. Стъпките свършиха, вятърът утихна, облаците се разсеяха. Но ти отново се питаш: “Защо? Къде?”

А може би не чувстваш глад. А може би не търсиш смисъла. Или си го намерил…. Но той пише ли, пише стихчета и вятърът ги развява навсякъде.

Гълъбин Кьосев
1977-1999

Гълъбин написа това когато беше на 15 години. Няколко години по-късно той загина в морето в опит да спаси друг. Не беше за този свят от самото начало. Беше прекрасен приятел, истински и чист. Пишеше и рисуваше дълбоко. Роук го помни с радост 🙂