ПЪРВИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

 

 

ПЪРВИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

(от част 2 от “За Нас и Пещерното Гмуркане”)

 

от Иво Калушев, м. Юни 2016г.

© 2016 – 2019 Школа за Приключения Роук и DivingMexico ; Всички права запазени – моля не копирайте тези текстове другаде!

 

Иво в Икстлан, 2013 г.

 

⬅︎ КЪМ “ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ПРОЕКТ ИКСТЛАН” ⬅︎

 

РАЗЛИКАТА МЕЖДУ “ЗНАЕНЕ” И “МОЖЕНЕ”

 

Изследването на пещерата Икстлан се оказа един път на учене и израстване за нас, на който до ден днешен въобще не му се вижда края. Когато започнахме първите изследователски гмуркания уменията ни бяха вече на доста високо ниво. Имахме всичките формални степени на квалификация по пещерно гмуркане, вкл. и най-напредналите такива, бяхме научили всичко от най-добрите учители и освен това имахме зад гърба си повече от две десетилетия опит с изследването на трудни сухи пещери. Бяхме се гмуркали многократно в почти всички пещери на Юкатан, включително и имахме редица сложни прониквания в най-дългите в света подводни пещери като Окс Бел Ха, Актун Чен, Тушко Паша и т.н.. Това по никакъв начин обаче не ни беше подготвило за реалностите при изследването на една безкрайна мексиканска подводна sidemount пещера. Чувствахме се като деца, на които някой току що беше подарил един чисто нов, голям хеликоптер – много искахме да летим с него, и дори ни бяха обяснили някои от уредите за управление, но толкоз. На всичкото отгоре всъщност тук нямаше никой, който въобще някога да е летял с такъв хеликоптер.

В района има много изследвани пещери, но 99% от изследванията са правени от водолази по огромни, лесни галерии. Преодолените истински тесняци под вода в Мексико дотогава се брояха на пръстите на едната ми ръка, и оставаха пръсти. Като някой, който е прекарал голяма част от живота си в изследване на Духлата, Врелото и други подобни пещери, аз имах малко по-различна идея какво представлява изследването на една пещера, а за това тук нямаше кой да ни подготви. Трябваше да разберем сами как се правят тези неща, и да оживеем.

 

СИЛТЪТ

 

Силтът… откъде да започна… Така както Норбер Кастьоре е писал ода за калта и пещерната глина, сигурно и аз ако се напъна мога да сътворя някоя ода за силта. Само дето от кал трудно се умира, а от силт – много лесно.

“Силт” в общия случай представлява прах от калциев карбонат, който е натрупан в подводните пещери на Мексико по подовете на части от пещерните галерии, понякога на огромни купчини. На места пластът силт става толкова дебел, че изцяло запълва (и запушва) огромни галерии до тавана, което от своя страна може да спре движението на водата в цели секции от дадена пещера. Механизмът на образуването/отлагането му е прост – пластът сладка вода, който изпълва горните етажи на пещерите тук е напълно наситен с калциев карбонат. В частите на пещерите където таванът на галерията се издига над водния хоризонт (дори и да е само с един сантиметър) по силата на някаква физико-химия този калциев харбонат моментално прави коричка по повърхността на водата. Коричката постепенно се удебелява и натежава и като стане прекалено тежка, части от нея падат на дъното. Нещо като образуването на пещерна юфка, но в случая стават купчини от бледо жълт прах. Проблемът идва когато някой се докосне до дъното на галерията, покрита с този прах или просто като махне с плавник по непремерен начин на някое по-тясно място. Тогава силтът се вдига във водата и видимостта може напълно да изчезне в цялата галерия – ако няма течение понякога за часове и дори дни.

 

Ники и силтът – тренировъчно гмуркане, пещера Минотауро, Мексико.

 

Как да се справяме със силта и с всякакви видове размътване на водата е нещо, което се учи във всички сериозни курсове по пещерно гмуркане. По време на обучението всички дрилове и упражнения се правят в симулирана нулева видимост, с непрозрачни маски и т.н. Добрите инструктори правят и тренировъчни гмуркания при които на места се вдига силт нарочно, за да може да се свиква с това. През всичко това бяхме минали многократно, само дето никой не ти казва, че всъщност никой нормален инструктор не смее да прави курс, (а в повечето случаи и дори въобще да влезе) на места с истински сериозен силт. Съответно много от тези знания остават просто на теория и хората само си мислят, че са разбрали за какво става въпрос.

Когато карахме пещерните си курсове при Стийв Богартс – легендата в света на sidemount гмуркането и човекът който е правил най-екстремните sidemount изследователски пещерни гмуркания в Мексико, а и в света, го бях попитал един ден той колко време е прекарвал в истинска нулева видимост в пещера в реални условия. Отговорът му беше “Не се притеснявай, не се случва често, най-много, един единствен път ми се е налагало да плувам около 25 минути докато изляза на чисто.” Тогава това ми беше направило силно впечатление, казах си, леле, 25 минути да не виждаш нищо… ужас! Не знаех тогава, че само след година щях да правя редовни гмуркания, при които щях да прекарвам много повече от това време в условия, при които няма на практика никаква разлика дали осветлението ми е пуснато или не.

Всичко това обаче започна с едно елементарно 15 минутно гмуркане през 2013-та, в което щях да се удавя като куче в самото сеноте на Икстлан, на половин метър дълбочина и на метър и половина от повърхността на водата и входа на пещерата…

 

СИЛТ – ЛИЧНОТО ЗАПОЗНАНСТВО

 

Един хубав слънчев ден (тук повечето са такива), няколко седмици след като пещерата вече беше станала наша, реших да поплувам по периферията на сенотето на Икстлан и да проверя дали няма някъде затрупани от силт галерии, които да тръгват в различна посока от основната галерия, която вече познавахме. Самото сеноте, тъй като представлява открита вода, която обаче има таван на 2-3 метра над повърхността и почти несъществуващо течение е създало идеални условия за натрупване на хиляди кубици силт. Един поглед е достатъчен за да стане ясно, че странични галерии има, но просто силтът по периферията опира в тавана им и ги е запушил. Едно място особено изпъкваше, тъй като е очевидно продължение на самата огромна галерия, образувала цялото срутване в джунглата – в дъното, срещу входа на сенотето таванът леко тръгва надолу и слиза на около половин метър под повърхноста на водата в нещо като обособено пространство с размерите на не-голяма стая.

Дори при светене с фенерче от повърхността се виждаше как след 5-6 метра силтът опираше в тавана, но все пак ми се искаше да се завра и да го видя отблизо навсякъде. Рискът, по моя преценка беше нулев – все едно да отидеш да разгледаш някой басейн, над края на който има малко покривче малко под повърхността на водата. Слънцето отвън си свети, водата прозрачна, мястото се вижда какво е, аз съм внимателен… Толкова беше малко и елементарно, че прецених че ако опъна линия има по-голяма вероятност да се оплета в нея отколкото да ми помогне. Преценката беше по принцип правилна – сега след целия опит който имам пак не бих сложил линия на такова място. Само дето тогава не се познавах със силта толкова добре, колкото се познавам в момента.

Облякох си екипировката, всички са отвън и се смеят, аз влизам да зяпам… отидох до края, галерия имаше, но очевидно беше затрупана, силтът си опираше до тавана както си се виждаше отвън. Дълбочина половин метър, разстояние от откритата вода в най-далечната точка – 5 метра максимум. Две пълни бутилки, с които на тази дълбочина мога да изкарам сигурно 5 часа, дори с тогавашната си висока консумация на газ. Никакви грижи…. докато не се обърнах да излизам срещу една плътна стена силт, през която не се виждаше абсолютно нищо. Плувах добре и внимателно, но някой от плавниците ми просто беше закачил дъното.

В началото ми стана само смешно – голяма работа, вдигнал съм малко силт. Очевидно бях дошъл от там където виси силта, така че просто трябваше да мина през него, и след метър да изляза на повърхността. Минах по съвсем спокоен начин през него и… каската ми опря в тавана, а маската в стена. И така повече от 10 пъти, във всички посоки, които пробвах. Този момент беше преломен за личното ми разбиране на човешката психология, а и физиология.

 

Когато има силт, видимостта е това. Изследователско гмуркане в Икстлан, 2015 г. 

 

СТРЕСЪТ И НИЕ

 

Ние представляваме едно невъобразимо “нещо”, което временно обитава човешко тяло. Много хора живеят целия си живот идентифицирайки себе си толкова силно с това тяло, че въобще не разбират за “нещото”. Всеки обаче който е преминал през истински критични ситуации, като преживявания близки до смъртта, както и всеки който е имал излизания от тялото, или просто сериозно се е занимавал с медитация знае, че нещата не са толкова прости. Този факт има пряко отношение към пещерното гмуркане, както и към инцидентите свързани с него.

Ние сме реално две неща, но това са в повечето случаи две неща които съжителстват хармонично и незабелязано. В живота на нормалния човек само когато дойде някаква болест се прокрадва лекото разбиране за тази дихотомия – основно под формата на протест и несъгласие с това, че с тялото се случва нещо, което въобще не влиза в “нашите” планове. Обикновено стигаме само до там. При истински критични ситуации обаче се случва нещо много интересно и напълно различно. Идва момент в който тялото решава че “ние”, които сме на волана, явно не знаем какво правим и то просто взима 100%-овия контрол при себе си, в последен опит да спаси собствения си живот. В един такъв момент ние вече нямаме нищо общо с тялото си и никакъв контрол над него, а на него въобще не му пука за “нас”. Този момент се нарича “паника”. Това е моментът в който тялото започва да действа напълно независимо, инстинктивно и категорично, според някакъв софтуеър заложен в него, който често няма абсолютно нищо общо с реалната ситуация, пред която е изправено.

При гмуркането в пещери, морета и океани, това е станало причина за стотици смъртни случаи през годините. Софтуеърът просто не е създаден за под водата. Той е създаден за случаи, в които те гони мечка в гората и програмата е “бягай към вкъщи, колкото ти държат краката”. Това е, нищо повече от това няма. Под вода това представлява – всякакъв съзнателен контрол върху тялото изчезва, то ококорва очи, изплюва регулатора от устата си, поема си дълбоко въздух (в случая вода), започва да тича с крака и да маха с ръце… и нещата приключват за около половин минута. Ако това се случва по време на пещерно гмуркане резултатът е удавник с пре-достатъчно газ в бутилките, изплют регулатор и често откъснати нокти на ръцете от драскане по тавана на пещерата в опит да излезе на повърхността. Такива случаи тук в Мексико, бол.

С мен, за щастие, не се случи това. 25-те години медитиране, осъзнато сънуване и какво ли не още си казаха думата и ми дадоха нужния грам допълнителен самоконтрол, който ми позволи да овладея и контролирам нещо, което по принцип не може да се овладе и контролира. Когато горното започна да се случва с огромно усилие на волята накарах тялото да спре и останах напълно неподвижен 5-6 минути, и след това излязох на повърхността от място, за което можех да се закълна, че преди малко представляваше стена. Никой тогава отвън дори не разбра какво се беше случило, но аз за 15 минутно гмуркане на 50 сантиметра дълбочина разбрах наведнъж всички смъртни случаи по пещерни сифони и привходни части на подводни пещери, за които в официалните доклади и разследвания пише просто “инфаркт”.

Тогава също разбрах, че никой не може дори да си въобразява, че може да се занимава с най-трудните аспекти на пещерното гмуркане без да разбира (и уважава) факта, че при определени обстоятелства физическото тяло е напълно отделно същество, което няма нищо общо с “нас”.  Ако някой има прекалено много предразсъдъци и разбирания, които не му позволяват да приеме този факт, той просто не става за изследване на подводни пещери. Той/тя може да стават за обикновени пещерни гмуркания, но до там. Горната случка също така толкова ме вбеси, че си измислих лична програма за тренировки каквато никой никога не му е хрумвало да прави в подводни пещери, а и съм сигурен, че никой няма да направи и след мен. Тя ми позволи в последствие да направя гмуркания, които са първи по рода си в света и няма да бъдат повторени. Но за нея, в следващия installment.

 

➡︎ КЪМ “Специализирани Тренировки“ ➡︎