ПЪРВИТЕ СЕРИОЗНИ ГМУРКАНИЯ

 

 

ПЪРВИТЕ СЕРИОЗНИ ГМУРКАНИЯ

(от част 2 от “За Нас и Пещерното Гмуркане”)

 

от Иво Калушев, м. Юни 2016г.

© 2016 – 2019 Школа за Приключения Роук и DivingMexico ; Всички права запазени – моля не копирайте тези текстове другаде!

 

Деян на входа на Икстлан, 2014г.

 

⬅︎ КЪМ “Специализирани Тренировки” ⬅︎

 

ПЪРВИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В ИКСТЛАН

 

Първите изследвания в пещерата бяха по основната галерия срещу течението. Това беше най-логичното начало за нас, защото беше широко, лесно и ни трябваше време да свикнем с пещерата (пък и тя да свикне с нас). Всеки който е изследвал нови големи пещери знае колко особено е всичко, когато на едно място се влиза за първи път. Има определено момент на “допускане” от страна на пещерата, а и възприятието често е доста променено. Тези усещания обикновено избледняват с времето, и в пещери, в които са влизали много хора често напълно отсъстват. В подводните пещери тук всичко това обаче е в порядъци по-силно. Има нещо свързано със самия район, с водата, която изпълва пещерите, а и със самите пещери. Усещанията са много силни и това се потвърждава от всички, с които сме се гмуркали до момента в Икстлан. Тъй като това е пещера, в която изследвания правим само ние, нищо от тези неща не е отшумяло, напротив. Ще опиша повече за това по-нататък обаче, за момента ще се опитам да разкажа за първите изследвания.

В пещерата от сенотето се влиза по един коридор, който няма образувания, но чието дъно е цялото в купчини силт, като дюни. След около 40 метра внезапно започва един тесен каньон. Нарекохме го “Портата”, защото много прилича на порта към някакъв друг свят. Двете му стени са на около метър една от друга. След него обаче страничните стени изчезват и човек се озовава в огромна зала, повече от 30 метра широка, по периферията и в дъното на която се виждат продълженията на големи галерии във всички посоки. Дълбочината под вода на тези части е между 5 и 7 метра.

 

Портата, Икстлан 2014

 

Първоначално избрахме да изследваме галерията, която продължава в далечната страна на залата точно срещу каньона. На този етап вече пещерата беше цялата в уникални бели и светло жълти образувания – сталактити, сталактони, драперии – навсякъде където погледне човек е приказно красиво. И девствено.

Едно от предимствата на подводното изследване на пещери за разлика от изследването на сухи пещери е, че ние не докосваме нищо. Носим се в безтегловност по средата на галериите и пещерата остава каквато винаги си е била – непокътната. След стотици и стотици гмуркания това не престава да ме изумява. По време на целия ми досегашен живот свързан с изследване на пещери това, което винаги ми е оставяло неприятен вкус e неминуемото унищожаване на красотата в пещерите, които откриваме. Колкото и да сме се опитвали да пазим, а в някои пещери е имало части, в които специално сме се преобличали и сме ходели боси, за да не оставяме следи, след първото влизане обикновено се вижда и усеща, че там е имало човек. Тук такова нещо няма. Ако водолазът е добър и има пълен контрол върху плуването си, нищо не се докосва. Подземният свят остава напълно съхранен. Това е едно от първите неща, които правят много силно впечатление на всеки пещерняк, който обучаваме тук. Второто нещо е, че човек влиза чист и излиза чист 🙂 А третото е, че пещерата при гмуркане е триизмерна – искаш да погледнеш нещо на тавана на галерията – просто отиваш и го поглеждаш колкото и висока да е тя. Придвижването става по всички оси без ни най-малко усилие.

 

Картиране в Икстлан, 2014

 

Та… след първата голяма зала в посоката, която си бяхме избрали, се влиза в части, в които във всички посоки единственото, което се вижда са сталактони докъдето стига погледа, нарекохме ги “Градината”. Човек се чувства на етаж от някакъв свят, не в галерия. Ако се следва внимателно посоката обаче след около 100-ина метра се влиза в една огромна обособена галерия, с около 10-15 метра ширина, 6-7 метра височина и няколко стотин метра дължина. Нарекохме я “Пътят на Толтеките”. На няколко места с тази галерия се свързват големи странични галерии, но със своя напълно равен под и внушителни размери беше ясно, че тя ще ни доведе до първите ни приключения.  В един момент на малко повече от 800 метра от изхода (това е доста) тя свършва в голям блокаж и около него пещерата отново се отваря в много посоки. Над блокажа обаче имаше въздух! Нарекохме това “Жълтата зала” поради характерния жълт цвят на водата в тези части, дължащ се на концентрацията на танини от корените на дърветата отгоре, които на места успяваха да проникнат през малки цепнатини в пещерата.

 

В началото на Пътя на Толтеките, Икстлан 2014

 

ЖЪЛТАТА ЗАЛА

 

Жълтата зала беше първото място от първоначалните гмуркания, на което можеше да се излезе на повърхността на водата. Вход нямаше, но имаше въздух, който не знаехме дали можем да дишаме, а много ни се искаше, защото там щяхме да можем да си говорим. Бяхме много въодушевени от това откритие.

В пещерното гмуркане използваме език от знаци за комуникация. С годините тези знаци са се систематизирали и част от тях се изучават по време на пещерните курсове. Други човек научава, или си измисля, когато нещата опрат до изследвания и трудни гмуркания. Въпреки че тези знаци са много и с тях може да се предадат доста сложни идеи, естествено нито знаците, нито писането по подводни тефтерчета може да се сравнява със свободата на устната комуникация. А от такава имахме голяма нужда вече на този етап, защото след Жълтата зала започваше мрежа от галерии, чието изследване щеше да изисква доста сложна координация.

Първите пъти когато излизахме на повърхността там, не смеехме да си махнем регулаторите от устите. Приказките за токсични газове по пещери и във въздушни кубета за мен лично не бяха само приказки, тъй като преди години бях попадал в такава ситуация, в която единственото, което спаси мен и мой приятел беше интуицията ми. Тази случка ми държи влага и въпреки че знам всички номера за проверка за наличие на въглероден окис, двуокис, сероводород и т.н. съвсем друго е реално да си махнеш регулатора от устата и да вдишаш.

На този етап се познавахме с всички, които са изследвали големите пещери в Мексико и започнах да ги разпитвам един по един дали някъде са срещали токсични газове в района. Повечето дори не бяха чували за тези неща, а тези които бяха чували ме увериха, че подобно нещо в Юкатан няма. Само дето се оказа, че никой от тях никога не беше виждал тук пещери със затворени въздушни обеми, а ние вече бяхме открили един такъв. Но като цяло теорията на всички беше, че скалата е толкова пореста, че няма условия за натрупване на големи концентрации отровни газове. Оказа се и че истински газ анализатор, с който да можем да проверим като хората качеството на въздуха въобще няма в тази част на Мексико…

В крайна сметка на третото или четвъртото гмуркане там, дадох инструкции на Деян как да ме съживява и много предпазливо си извадих регулатора от устата и направих половин вдишване. Знаехме че няма сероводород – нямаше мирис – притесненията ми бяха основно свързани с въглероден окис. С двуокисът имах опит от преди и също знаех, че ще успеем да се справим. Първото вдишване мина нормално, влажен, топъл въздух. Изчакахме 5 минути и направих още две. След още пет минути още 4 и стана ясно, че проблеми нямаме. Изплюхме си регулаторите и си поговорихме за пръв път в пещерата. Страшен кеф! Имахме си място за почивка и говорене на почти километър от изхода, което е едно доста серозно разстояние, и плуване. С това Жълтата зала се превърна в отправна точка на по-нататъшното изследване на този клон на пещерата и в задължителна спирка при всички гмуркания в тази посока.

 

Алекс Киров и Ники в Жълтата зала, по време на курс, 2015г.

 

ПЪРВИ ТРУДНОСТИ ПРИ ИЗСЛЕДВАНИЯТА

 

След Жълтата зала решихме да продължим отново в същата посока. Пещерата сменяше рязко характера си, но галериите отново бяха пре-достатъчно големи и чудно красиви. Първото реално предизвикателство, което срещнахме по този маршрут след още няколко десетки гмуркания беше просто голямата отдалеченост от изхода, която само се увеличаваше…

При пещерното гмуркане ние следваме принципа на “третите”. Това означава, че следваме правило, при което при проникване навътре използваме само една трета от наличния газ за дишане, така че да ни остане една трета за излизане, и още една трета за всеки случай – ако стане беля. Това може да изглежда достатъчно безопасно, но всъщност има много сценарии, при които дори това не е достатъчно и са необходими много по-консервативни сметки. При изследването на нови пещери пък сметките стават съвсем други, защото и опасностите стават много непредвидими.   

По време на първите гмуркания до Жълтата зала, а и малко след нея ние бяхме съвсем в зоната си на комфорт откъм газ. Въпреки времето, което ни отнемаше картирането на пещерата и слагането на линията, на тази малка дълбочина двете бутилки, с които се гмуркаше всеки от нас ни стигаха за всичко, и оставаше доста. На този етап гмурканията бяха средно по час и четиридесет минути, което в света на водолазенето е доста. Психологически това беше границата за всички ни по онова време, но наличието на въздух за дишане в крайната ни точка и възможността да си говорим там действаше много успокояващо.

Постепенно обаче когато “фронта” започна да се измества много по-навътре от Жълтата зала, започнахме да доближаваме истинския лимит на конфигурацията си за гмуркане. Гмурканията ни наистина започнаха да стават на трети – нещо което ни притесняваше, а и времето за влизане до най-вътрешната точка стана доста дълго. Скоро само отиването до там и излизането след това започна да отнема повече от два часа, без да включваме времето за изследване по-натам. Това оказваше своето влияние върху всички – натрупваше се умора, която пряко се отразяваше на безопасността. Всички изследвания по това направление вече бяха изнесени на повече от километър плуване от изхода.

 

Иво с допълнителна стейдж бутилка, на километър и половина от входа, Икстлан 2014

 

Първото логично решение на този проблем беше разбира се добавянето на допълнителни бутилки (“стейдж” бутилки). Тъй като имахме най-добрата възможна екипировка, носенето на една, две и дори повече допълнителни бутилки по време на гмурканията беше лесно. Но това решаваше само половината от проблема. От една страна дори добавянето на една стейдж бутилка ни позволяваше да правим гмуркания по два часа и половина, но от това умората, а и разстоянията само се увеличаваха. Освен това по онова време по този начин добавихме не-малък допълнителен финансов разход от ежедневното пълнене на бутилки. По онова време използвахме една от местните станции за пълнене, която ни даваше ниски цени, но бързо стигнахме до ситуация, в която се налагаше пълнене на 10-15 бутилки на ден с нитрокс – разход от 60-70 долара всеки ден. Беше невъзможно това да продължи дълго и ни беше станало ясно, че увеличаването на продължителността на гмурканията не беше решение. Умората беше страшна, и към нея започна да се добавя и измръзване.

Температурата на водата в пещерите в Мексико е 25 градуса, целогодишно. В началото ни се струваше като чай – първите седем месеца гмуркане тук ги изкарахме с 3 милиметрови неопрени. След това обаче тялото свиква и постепенно започнахме да използваме 7 милиметровите си неопрени. След една година гмуркане дори и с тях лимитът ни започна да става около два часа и половина под вода, преди да ни стане истински студено. Всичко това налагаше промяна на подхода.

 

СКУТЕРИТЕ

 

Решението беше едно – скутери. Подводните скутери (DPV) са чудни играчки и представляват нещо, което прилича на малко торпедо, с перка и батерии, което позволява бързо придвижване без усилие. Има много модели такива за увеселителни нужди и за гмуркания в открита вода. Когато става въпрос за изследване на пещери обаче, изискванията към екипировката са такива, че 98% от скутерите на пазара са неприложими в такива условия. Двата процента, които остават, са без изключение военни разработки, които едва през последните няколко години се продават и за цивилни нужди, именно за изследване на пещери. И от всички тях през 2014-та една единствена фирма в света произвеждаше скутери, които наистина можеха да посрещнат нуждите на нашите изследвания – италиянската Suex… и те бяха абсолютно безобразно скъпи. Много трудно ни беше да вземем решение да отделим огромната сума необходима за закупуването на тези машини, но беше ясно, че без тях изследванията в по-далечните части на пещерата просто трябваше да спрат. Другата трудност идваше от това, че въпреки че при изследването на някои от най-големите пещери в Мексико бяха използвани скутери, никой дотогава не беше използвал скутери за изследване на сайдмаунт пещери, нито за такива прониквания, каквито се очертаваха при нас. Съответно нямаше никой, който да ни научи какво да правим с тях в такива условия – нито какви протоколи за гмуркане да следваме, нито как да смятаме газовете, нищо. Трябваше да откриваме топлата вода отново.

 

В частите “Градината”, Икстлан 2014 (забележете липсата на стени и “галерия”)

 

Така или иначе, взехме първо три скутера, които скоро станаха четири и с това започна етап от проучването на Икстлан, който беше първи по рода си за цяло Мексико. През следващите месеци разстоянията, които до момента ни бяха непосилни започнаха да ни изглеждат смешни и пещерата бързо надхвърли десет километра без никакви признаци за край в никоя посока.

 

Следва: Граници и възможности