СПЕЦИАЛИЗИРАНИ ТРЕНИРОВКИ

 

 

СПЕЦИАЛИЗИРАНИ ТРЕНИРОВКИ

(от част 2 от “За Нас и Пещерното Гмуркане”)

 

от Иво Калушев, м. Юни 2016г.

© 2016 – 2019 Школа за Приключения Роук и DivingMexico ; Всички права запазени – моля не копирайте тези текстове другаде!

 

Иво в частите “Странните земи”, Икстлан, 2016 г.

 

⬅︎ КЪМ “ПЪРВИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА” ⬅︎

 

Тясно, тъмно и уютно

Още след купуването на пещерата с Деян започнахме първите сериозни гмуркания в Икстлан за картиране на началните 1200 метра от основната галерия. Наличието на множество разклонения по пътя, не-малко от които започваха със стеснения, както и случката със силта в дъното на сенотето ме бяха накарали много да се замисля и бях твърдо решен да си измисля най-бруталната възможна подготовка за изследванията, които ни предстояха, тъй като беше ясно, че най-вероятно ще прекараме много години в изследване на тази пещера.

Винаги съм считал себе си за доста корав психически. Още като малък катерех много соло, доста често дълги турове от 6-та, а накрая и 7-ма UIAA категория. В изследването на сухи пещери в Европа съм гмуркал и достатъчно къси сифони на апнеа. На тийнейджърска възраст отидох от София до Непал на практика пеша, а и току що бяхме преплавали половината свят с яхта, без да имаме никакъв опит с презокеански (или с каквито и да било други) плавания. През живота си съм живял из целия свят и съм правил какви ли не неща, голяма част от които минават за крайно опасни. И сега тук в някаква локва…

В крайна сметка две неща много ме бяха ядосали при тази случка. Първото беше осъзнаването, че въпреки доста сериозната подготовка, която имахме вече и множеството направени тежки пещерни гмуркания, никой не ни беше подготвил за изследване на девствени места под вода. А трябваше, всичките ни инструктори уж бяха “велики изследователи”. Второто беше, че просто се бях срещнал с нещо, което беше успяло, макар и за кратко, да ме извади от равновесие, при това без да съм направил някаква сериозна грешка. В крайна сметка стана ясно, че просто работата беше станала много сериозна.

Тъй като цялото сеноте беше зарито с хиляди кубици силт и беше ясно, че по цялата му периферия има затрупани галерии, една от първите ни работи след като купихме пещерата беше да отидем до Канкун и да купим една яка бензинова помпа, от тези които могат да смучат чакъл. Взехме една Хонда с дебит от около 2 кубика в минута, която можеше да поддържа 40 метра смукателен маркуч (диаметър на пожарникарски маркуч, но твърдо гофриран) и можеше да изхвърля материала на още 70 метра от себе си – достатъчно за да изсмучем силта от цялото сеноте, ако се наложи. И се започна едно паралелно смукане и гмуркане, което продължи месеци наред. Тази помпа обаче ми позволи да тренирам точно това, което исках…

Беше ми станало ясно, че ако искам да нямам проблеми с тесни места, в които има тонове силт и никаква видимост, единственият начин беше да свикна психологически с това, по възможност без да рискувам прекалено много живота си. Затова реших в началото вместо да се опитвам да отпушвам някоя от очевидните галерии, да се забия с помпата на някое място където има безкрайно количество силт и да прекарам колкото мога повече време под вода в най-гадните възможни условия, които мога да си сътворя. Избрах си едно място в сенотето точно срещу входа на основната галерия, където не личеше никаква цепнатина, а просто сводът на пещерата плавно се забиваше в равния силт на дъното. Прецених че ако смуча там, едва ли скоро ще опра във вертикална стена и започнах ден след ден да си правя право навътре сам галерия.

Първите метри бяха сериозно предизвикателство. С пълна пещерна екипировка, изцяло под вода, човек държи в ръцете си един маркуч, който смуче толкова силно, че ако ти попадне ръката в него най-малкото тотално ще я изпотроши. С това се смуче твърд силт примесен с камъни и въпреки големия дебит на помпата напредването е ужасно бавно и страшно изморително. Трябва пълно съсредоточаване, много здрави ръце и това което човек може да направи ако иска да напредне не е някаква огромна галерия, а просто колкото да ти мине тялото напред. На места силтът е ужасно твърд и трябваше да се разбива с чук и длето преди да се смуче. Освен това, разбира се, тъй като цялата галерия, която се получава е направена от силт с изключение на тавана, през цялото време трябва да се внимава да не се срутят стените и винаги има някаква вероятност това да се случи зад теб и да си останеш погребан там завинаги. В момента, в който започне смукането видимостта пада до абсолютна нула, цялата вода се пълни със силт, който влиза навсякъде по регулаторите, в ушите, вътре в неопрена, в косата под гуглата, дори малко по-малко влиза в маската, колкото и да е чудно. При излизане човек трудно се движи от натрупания силт вътре в неопрена и в къщи трябва половин час под душа, за да падне силта от косата. Въпреки това леглото ми беше в силт повече от месец… Като цяло – точно това което ми трябваше – по-гадно просто няма накъде. Единствената утеха беше, че ако всичко е наред, човек има през цялото време зад себе си един дебел твърд маркуч, по който евентуално може да излезе на повърхността.

 

Тунелът на Иво в Икстлан. Бялото всичкото е силт, не е скала. Проходът в момента е над 50 метра…

 

Още след първия ден ми беше ясно, че психическата подготовка, която получавах от това упражнение беше несравнима с нищо друго, което човек можеше да измисли. Беше съвършено. Първо си мислех, че ще го правя една седмица и ще ми стига, в крайна сметка обаче прокопах над 40 метра тесняк в права линия, защото пустата пещера и там отказа да свърши и накрая се бях амбицирал да изляза в нови части. Мисля че около месец и половина го смуках. Накрая очаквах с нетърпение да отида да смуча, беше станало невероятно – пълно спокойствие, не се вижда нищо, така че смукането става на тъмно. Гасях си накрая и осветлението, от него нямаше никакъв смисъл. От всички страни си притиснат от галерия, която сам си си направил, дишаш нитрокс, единственото което се чува е шума от смукането на маркуча и единственото което се случва е бавното напредване напред, при късмет и по-мек силт с по около половин метър на час, нормално с по около 30 сантиметра. След като стресът изчезна и ми стана ясно, че оживявам в условия, които просто няма накъде да са по-гадни, това се превърна в невероятна почивка, накрая подправена с очакването всеки момент маркучът да пробие най-сетне в някоя зала. Още не се е случило… От две години не съм се връщал там – Икстлан стана огромна пещера и има прекалено много за правене навсякъде вътре. Но през последните няколко месеца често се сещам за това и скоро ще започна отново да си го смуча. Нещо като това дето се шегувахме навремето на Боснек… като няма пещера, ще си я изкопаем сами :))

 

Деян в тунела на Иво в момент на прекрасна видимост (когато не е смукано)

 

Това упражнение ми даде такова ниво на комфорт по тесняци и в ужасни условия, че в момента любимото ми нещо е да се завра някъде, видимостта да изчезне напълно и единственото което остава да е концентрацията ми в напредването напред и в това, което съм тръгнал да правя. И линия слагам без никаква видимост, дори картирам стига поне от 2 сантиметра далечина да мога да си видя компаса и драсканиците, въобще не ме притеснява. С екипировката съм свикнал толкова, че трябва някакво наистина катастрофално събитие да се случи, за да не мога да се оправя. Това ми даде и огромна увереност в качеството на самата екипировка. Щом тези регулатори могат да дишат часове наред зарити в силт и щом мога да си ги разглобявам и отпушвам под вода без грижи и в такива условия, няма много какво друго да им се случи. Научих се дори да си преценявам скоростта на издишване на бутилките при различни нива на физическо натоварване  (и съответно консумация на газ), без да мога да си гледам манометрите.

Като цяло в пещерното гмуркане, а и в живота, няма такова нещо като “теоретична подготовка”. Човек трябва да го направи и да продължи да го прави, отново и отново. Само тогава може да кажем, че нещо наистина го можем. Това смукане, през което в малко по-лек вариант след това минаха и Деян и други от групата, ни даде увереност и ниво на комфорт в пещерното гмуркане, което най-вероятно няма никой в тази сфера. Сравнимо е единствено може би с това, което се случва с някои комерсиални водолази, които вършат най-тежката възможна подводна работа, но пък там опитът не е приложим към пещери, а и екипировката е друга. Затова и след това Икстлан много бързо се превърна в най-сложната и най-дълга чиста сайдмаунт пещера в света. Просто в момента ограниченията на местата, през които можем да минем са сведени единствено до чисто физическите габарити на телата ни и не са свързани със страха и липсата на психика, които ограничават 99% от останалите пещерни водолази. От всички които познавам, може би само Кшиштов Старнавски прави гмуркания по света със сравнимо ниво на трудност и има тази специфична психика и нагласа (евала на тоя човек… той дори не е смукал :)) ).

Та така, лека полека, започнахме от “обиккновени” пещерни водолази да се превръщаме в изследователи, които може би донякъде заслужават това име. 

 

➡︎ КЪМ: ПЪРВИТЕ СЕРИОЗНИ ГМУРКАНИЯ ➡︎